НДТ “Сълза и смях” – София съвместно с Драматичен театър – Перник

А Т Е Н Т А Т О Р И Т Е
От Георги Данаилов

Посвещава се на актьора Стойчо Мазгалов (1930 - 2006)

Режисьор: проф. Красимир Спасов
Сценография: Чайка Петрушева
Музикално оформление: проф. Красимир Спасов

Участват:

Георги Данаилов
Роден на 8 януари 1936 г. в София, завършва химия в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е учител в Свищов, завеждащ химическа лаборатория, асистент и гл.асистент в ВХТИ до 1976 г., драмтург в “Сълза и смях”, председател на Агенцията за българите в чужбина и т.н. Почетен гражданин на Свищов, носител на наградата на София за 2002, както и награда Аполон – 2002.
Автор на романите “Къща отвъд света”, “Доколкото си спомням”, повестите “Деца играят вън”, “Убийството на Моцарт (Размисли за възпитанието)”, сборниците “Спомени за градския идиот”, “За Жан-Жак Русо и други глупости”, както и на пиесите ”Краят остава за вас”, “Съдията и жълтата роза”, “Песента на един следовател”, “Солунските съзаклятници” и др.
Пиесите му са играни в Русия, Полша, Грузия, Чехословакия, Германия, Румъния, Армения и др.

“Работих над пиесата дълго и се чувствах сроден с героите. В действителност участниците в атентатите са били повече на брой, но заради интензитета на действието ги сведох до четирима: Орце Попйорданов, Димитър Мечев, Павел Шатев и Константин Кирков, пряка връзка с атентаторите има и безподобният Борис Сарафов. Единственият по-възрастен от четиримата бе Димитър Мечев всички останали са съвсем млади, ученици в Солунската гимназия.
Не си представях как е възможно в желанието си да бъдaт взривени Отоманските банки в Цариград и в Солун, години наред тези млади хора да копаят тунели под улицата, заврени под земята, задушаващи се от липсата на кислород. Каква е била тази воля и тази издържливост? Исках да надникна в душите на тези терористи, защото повечето от тях копнееха да се оженят с църната земя, искаха да загинат за свободата на Македония, те бяха изпреварили с близо половин век камикадзетата. В желанието си да останат анонимни, така че да няма и капчица суета, която да ги надживее, те изгарят всички собствени фотографии. Стремят се да няма невинни жертви, и в това значително се различават от съвременните терористи. Накрая повечето от целите им са изпълнени, банката е взривена, “Гваладкивир” гори в залива, в Солун настъпва смут и озверели турски войски издевателстват над мирното население. Идеята им, че ако се посегне на европейските капитали, Европа ще се намеси, се проваля. Единственият останал жив - Павел Шатев живее дълго, бурно, но има трагичен край, умира изоставен, самотен, без да види осъществена мечтата, която цял живот е преследвал.
Безполезна е саможертвата на терористите и в миналото, и днес, когато те вече не щадят, а целят изтребление, фанатизирали са се до крайност и са във война срещу целия свят. Но аз съм убеден, че единствената надежда такива хора да бъдат спрени е да се познават душите им. Заради това и написах моята пиеса.”

(Авторът)

Красимир Спасов
Роден на 26 юли 1941 г. във. Варна. Завършва театрална режисура през 1966 г. в София, Работил като режисьор в драматичните театри в градовете Варна, Русе и Бургас, а в столицата в Сатиричния театър, Театър “Сълза и смях”, Народен театър “Иван Вазов”и театър “Българска армия”.
Осъществил е над 100 постановки на пиеси от български, руски, западноевропейски и американски автори, между които: “Дон Жуан или любовта към геометрията”, “Обърни се с гняв назад”, “Трамвай Желание”, “Американски бизон”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Солунските съзаклятници”, “Любовникът”, “Лека болка”, “Двама на люлката”, “Мъртвешки танц”, “Хеда Габлер”, “Анатол”, “Престъпление и наказание”, “Васа Железнова”, “Вуйчо Ваньо”, “Чайка”, “Нощта на трибадите”, “Емилия Галоти”, “Много шум за нищо и др.
Заснел е два игрални филма: “Забравете този случай” -1984 и “О, Господи къде си?”- 1991 г.
Преподавател по режисура в НАТФИЗ. Носител на много награди от Национални театрални фестивали, носител на награда за режисура на САБ, награда “Аскеер” и др.

"Когато за първи път правих този текст, той беше красиво-тържествен, патриотичен, със силно емоционално въздействие. Сега ме интересуват моралните основания и моралните опозиции. Вътрешното състояние на хората, които замислят акт, свързан с насилие, без да знаят какви ще са последствията и с безпокойство за невинните жертви. Тази достоевщина преориентира спектакъла. Освен това за първи път работя с толкова широк състав от много театри и възрасти. Това ще ме държи в здравословно творческо напрежение."

(Режисьорът)

Съзаклятническите групи се появяват още в древността. Първите чисто анархистични съзаклятнически групи се създават през 19-ти век от Сергей Нечаев и други руски революционери. Противоречивият „Катехизис” на Нечаев, към когото Бакунин отправя доста критики, публикуваме тук със съкращения. В България първите съзаклятнически групи на анархистичен принцип са създадени в борбата за национално освобождение и са насочени срещу Османската империя. Анархистическото движение в България винаги е било свързано със съзаклятнически клики. Масово съзаклятнически клики е имало допреди 1944 година. Най-известната, може би, такава група е тази на Солунските атентатори – „гемиджиите” – чиито вътрешни отношения са сравнително добре разкрити в спомените на двамата оцелели Петър Манджуков и Павел Шатев. След този период има само няколко опита за създаването на такива.
Обикновено членовете на анархистическите групи и организации не подозират съществуването на съзаклятията. Научават за тях едва след като разбират какво са извършили. Именно анархистите-съзаклятници остават в историята и градят анархистическата традиция. Повечето от тях остават незнайни и недооценени, но това се дължи на желязната им дисциплина и конспирация, която спазват. Макар да съзнават, че са обречени от историческата си съдба, тези хора са солидарни, сплотени и винаги жертвоготовни.

(вестник “Свободна мисъл”, издание на Федерацията на анархистите в България)

ЙОРДАН ПОПЙОРДАНОВ (ОРЦЕТО) (1881 - 1903)

Първоначалното си образование Орце получи в родния си град Велес, а гимназиалното продължи в Солунската гимназия, която още преди да завърши започна с обществена и революционна дейност. Той и Константин Кирков са основателите и душата на кръжока "Гемиджиите", който още в началото по задача беше по-скоро за самообразование в чисто нихилистически дух. Руските раволюционери са първите учители, от които се взема пример и на които се опитват да подражават във всяко отношение. За повечето от гемиджиите беше ясно, че при създаденото положение и съществуващите условия в Турция е невъзможна всякаква социална борба, защото тя предполага политическа свобода. Следователно турската тирания е и трябва да бъде най-главният обект в борбата, но турската власт беше неуязвима с многото свои пълчища войски. Ето защо гемиджиите смятаха за по-целесъоразно и по-уместно да се насочи борбата и против вложените в Турция европейски капитали, които кърмеха и поддържаха тиранията на султана. Веднъж тръгнали по този път, гемиджиите почват да търсят средства и пътища за реализирането и приложението на практика своите схващания и идеали в революционната борба. Орцето беше първият предаден до фанатизъм на своите идеи. Надарен със силна воля и проницателен ум, той стремително се насочва към една-единствена цел, като вместо да бъде разколебан от всекидневните препятствия и мъчнотии, той още повече се насърчава и готви за борба.
Социализма схващаше като една религия: методите и тактиката на анархизма възприемаше, но все пак в приложението им си оставаше със своите лични разбирания. Той бе национален деец в интернационалния смисъл на думата. Той мразеше славата, защото той се бореше и искрено искаше да служи на своя поробен народ, за който народ Орце се самопожертвува.

КОНСТАНТИН ИВ. КИРКОВ (1882 – 1903)

Той имаше среден ръст, бяло прозрачно, обло лице, черни очи и коси. Естествено хубав младеж. Колкото външността и физиономията го посочваха за тих спокоен и весел човек – неговата душа и темперамент бяха отрицание на всичко в живота. Макар и съвършено млад той беше доста развит и с един странен мироглед. Бог, семеен живот, обществено положение той презираше в душата си. Той по убеждение беше анархист, готов да се опълчи и бори с най-голям ентусиазъм против всичко в живота: предразсъдъци, закони, обществени порядки, даже ако би било възможно сам да се бори и против природните стихии. Под неговия физически образ, който имаше една женствена хубост, беше въплътена една колкото мъжествена, толкова и страшна по замисъл идея – идеята на разрушението. Винаги доволен от себе си, учтив и внимателен към всички, особено към своите другари, той в кръжока на гемиджиите беше най-симпатичният, най-обичаният главно поради неговия голям идеализъм, неговата скромност и доброта. Самопожертвувателен до безкрайност, решителен и смел, той на смъртта гледаше като на едно щастие в живота и винаги и навсякъде я желаеше при каквито условия и обстоятелства да се явеше тя, стига само да бъде сигурна и да дойде по-бързо. Константин Кирков беше голям индивидуалист.
Константин Кирков се ръководеше от една максима, която за него беше догма: той схващаше и разбираше, че революционният дълг можеше и трябва да се изпълнява само като се упражнява като професия.

ДИМИТЪР МЕЧЕВ (1870 – 1903)

Висок ръст, сухо лице, малки очи, остър правилен, нос, черни къдрави тук-там вече побелели коси и малки черни мустаци; винаги скромно облечен, той по външност приличаше на обикновен работник. Само неговото чело и изобщо черепът на главата му го издаваше, че е човек с големи умствени способности и нравствени качества. Още от детинство останал сирак, той едва привършил първоначалното си образование и още като дете е трябвало да се грижи освен за своето, но и за онова на майка си препитание. Израснал в мъки и неволи, той още със създаването на революционната организация във Велес постъпва като обикновен член и в късо време става един от първите работници, като в първо време е бил предназначен за терорист. Натоварен да накаже един от велешките чорбаджии, той с хладно оръжие (секира) посегнал върху живота му, без да може да го умъртви. Поради това той става нелегален четник и в разстояние на повече от една година скита по Пелистер, Бабуна, Плачковица, след което като емигрант заминава за България, където пък за да изкара прехраната си, без да бъде тежест на организацията, постъпва като прост работник в мина "Перник".
Димитър Мечев беше дете на народа, живя с неговите мъки и неволи, изпита много страдания, но запази бодрост в своя дух, като знаеше, че попрището на всеки революционер и борец не е розово, че той трябваше да страда непрекъснато, да преживява мъки и неволи, рискове и опасности и че спокойствие може да намери само след смъртта.

(из спомените на Павел Шатев)